Казвам се Ивет Дойчевска.

В нашите среди често се пита: „Кога започна интересът ти към психологията?“ При мен започна по-скоро от нуждата, отколкото от интереса.

В ученическите ми години, когато сякаш целият ми свят се променяше едновременно — тялото, средата, отговорностите, хобитата, представата ми за самата мен и за света около мен — започнах да изпитвам нещо, което не разбирах. Ушите ми заглъхваха. Ръцете ми се разтреперваха. А дъхът сякаш оставаше някъде по пътя и не успявах да поема въздух напълно.

По-късно разбрах, че това се нарича тревожност. Тогава просто знаех, че се случва нещо, което не мога да си обясня.

Тревожността постепенно стана част от ежедневието ми. И може би едно от най-странните неща беше, че когато я нямаше, започвах да усещам, че нещо не е наред. Толкова бях свикнала да я очаквам, че спокойствието само по себе си можеше да ме накара да се запитам кога ще се върне.

А възрастните около мен свиваха вежди, повдигаха рамене и казваха: „Но това е нещо нормално.“ Само че не се усещаше така.

Аз съм от първите поколения, които започнаха да търсят такива неща в интернет. По онова време в училище „ще те изпратя при психолога“ все още можеше да бъде казано като заплаха, а не като предложение за помощ. И интернетът, по свой малко странен начин, ми помогна.

Започнах да откривам, че има и други хора, които се чувстват така. Че това, което преживявам, има име. Че има обяснения, различни гледни точки и най-вече — че това усещане не е задължително да остане завинаги.

Тогава постепенно се появи и интересът ми към психологията. Първоначално просто като човек, който чете. Попадах на всякакви теми и те започнаха да ме карат все повече да се интересувам от вътрешния свят — от това какво се случва вътре в нас, защо реагираме по определен начин, защо едни и същи неща могат да бъдат преживявани толкова различно от различни хора.

Няколко години по-късно, вече в ранните си двадесет, започнах да си мисля за онзи период от живота си по малко по-различен начин. И си помислих колко по-хубаво щеше да ми бъде тогава, ако имаше към кого да се обърна.

Така, малко плахо и с много любопитство, кандидатствах Психология в Югозападния университет „Неофит Рилски“. И си дадох едно условие — че го правя за собственото си развитие. По първо образование съм икономист и по това време професионалният ми живот нямаше много общо с психологията.

Още през първата година обаче започнах да се чудя дали това условие няма да се окаже малко трудно за спазване. Беше времето на пандемията и много неща в света сякаш бяха спрели. Аз, от друга страна, нямах търпение да уча. Всеки предмет ми отваряше нова тема, за която исках да знам още.

До началото на втората година вече бях убедена, че това е нещо, което искам да продължа да правя.

По това време живеех в чужбина и работех в международна корпоративна среда. Срещах хора от различни части на света, с различни култури, религии, вярвания и представи за живота. И това още повече засили интереса ми към един и същ въпрос: как толкова различни хора могат да преживяват света около себе си толкова дълбоко и по толкова различни начини?

Професионално тогава работех в административна позиция. Имаше документи, срокове, количествени цели, правни аспекти — неща, при които успехът сравнително лесно може да бъде измерен. Но някак аз постоянно се оказвах привлечена от нещо, което не можеше толкова лесно да бъде измерено.

Хората.

Започнах да измислям начини екипите да се сближат, да се опознаят малко по-добре и да разбират повече различията помежду си. В един момент ръководителят ми забеляза това. Самият той беше израснал в Западна Европа и изпитваше трудности в комуникацията и координацията с хора от други части на света.

Един ден ме повика и ми каза, по същество, да оставя част от административните задачи, които ми беше дал, и да му помогна да създаде малко повече човешка връзка в екипа.

Дори в отдел „Финанси“.

Това беше доста голямо доверие за човек на 22. Благодаря на Хервиг за него.

Не мисля, че тогава съм знаела какво точно правя. Но някой друг беше видял нещо в мен, което аз тепърва започвах да виждам сама.

И може би това беше един от моментите, в които започнах да си позволявам да се доверя на нещото, което всъщност винаги съм обичала — да бъда с хората и да се опитвам да ги разбера.

Не да ги „поправям“. Не да им казвам какво трябва да направят. А да ми е интересно как са стигнали дотук. Какво стои зад начина, по който виждат себе си и света. Какво им е помагало някога, но може би вече не им помага по същия начин. И какво може да стане, ако заедно погледнем на същото нещо от малко по-различна страна.

Това е и голяма част от начина, по който разбирам психотерапията. Не вярвам, че хората идват при нас, за да бъдат „поправени“. И не мисля, че аз имам готовия отговор за това как трябва да изглежда животът им.

По-скоро идват с нещо, което в момента е трудно да носят сами, и започваме оттам. После, ако и когато има място за това, можем да разглеждаме заедно — какво се случва, откъде идват някои от тези начини на реагиране, как са се появили и какво място имат в живота на човека сега.

Понякога отговорите са някъде назад. Понякога са много по-близо до настоящето. А понякога просто имаме нужда да спрем за малко, преди да разберем какво всъщност се случва.

Не знам дали има една правилна посока. Не мисля и че терапевтът трябва да я избира вместо човека.

За мен по-важното е да има място, в което можем да разглеждаме нещата заедно — с достатъчно честност, любопитство и пространство, за да може човек постепенно да разбере повече за себе си и сам да реши накъде иска да продължи.